Подзимье в нашияс край- Пловдивци- от душата на един родопчанин

Започвам този пост, с извинение, за това, че не знам, как се слага ударение и затова съм слагала главни букви, вместо него.  Смятам, че на когото му е интересно, няма да му пречи.

Ей сва, е нАшесо село. Боюк дере, ГалЕма рЕка ейсе е Пловдивци.
Ето това е нашето село. Боюк дере, Голяма река, а сега Пловдивци.

Елховскиен вожен мост...
Елховският въжен мост...

...позакОрпен, зам да нОсет сЕно и патЕта на горб ат градИнине ат дрУгана стрАна на рЕкана.
... позакърпен, за да могат да носят сено и картофи на гръб от градините, от другата страна на реката.

РЕкаса лЕтно време е мУтичка, ам враз прОлетйе и ага се тапьОт снеговЕне ат барчИнине и ваз пОдзимье, ага слезат в дерЕне, ейтце ага летИ дОжд, тагАва стАнава ГалЕма рЕка.
Реката, лятно време е мъничка, но през пролетта , когато се топят снеговете от баирите и преди зимата, когато се напълнят деретата от силния дъжд, тогава става Голяма река.

Едно време, старите лЮдье са вИдели кенО прАви ей сАя рЕка, за тава са градили е сакИва галЕми и високи мостове, касО ей сОя- ЕнУздЕрския.
Едно време старите хора, са виждали , какво прави тази река и за това са правили ето такива големи и високи мостове, като този- Елховския.

 Пак есЕва пУсти авджии, агА са нАпиет, га сворши лован, си загУбоват кучетана. ТагАва камшИине, агА ги нАйдат и ги фАтет, ги хранет два дена, дорде истрезнеет авджиине, та дойдат да си ги потберОт.
А пък ловджиите, като се напият, когато свърши ловът, си губят кучетата. Тогава, съседите ги намират, хващат ги и ги хранят, докато не изтрезнеят ловджиите и не отидат да си ги приберат.

ПОдзимье, мАнаха тикви, патЕта и боб. БерекетИсваме, че има кенО да едЕме зимОска.
Между есента и зимата има много тикви, картофи и боб. Благодарим за изобилието, че има какво да ядем през зимата.

Ам и дарва трЕва да сме збрАли, зам да се греме.
Ама и дърва трябва да сме събрали, да се греем.

То не може само нЕе да едЕме. Добре, че летОска сме збрАли сЕно за хайвАнатен.
Не може само ние да ядем. Добре, че през лятото сме събрали сено и за животните ни.

Ат дечИща сме тарчЕли низ сокАк, ваз сокАк.
От деца сме тичали надолу -нагоре.

СЕно и патЕта на гОрб сме нОсили. КенО сме се игра наиграли, кенО сме песни изпЕли и кенО сме тютюн нанИзали в одАрите на стАрисе кОщи.
Сено и картофи на гръб сме носили. Колко игри сме изиграли, колко песни сме изпяли, колко тютюн сме нанизали в стаите на старите къщи.

Ам ей се, агА  сме са пОрснали па светОс, малко людье останаха и са старИне кОщи рОйноват. ПОтьето са станали сокаци, сокацине, пОтчета.
БАлно ми е!
А сега, когато сме се пръснали по света, малко хора са останали и старите къщи се рушат.

Добре, че нЕкви лЮдье астАнаха в нАшияс край, та агА си дОйдеме да има катрО да ни посрьошне и агА си тОрнеме , да ни изпрати.
Добре, че са останали някакви хора в нашият край, че когато си отидем, да има кой да ни посрещне и изпрати.

Я, Асенката и ПелЕто, агА бЕхме дечИща, колко сме пастОрва фАтали с рОки пад кАменено, на нАшса рЕка.
Аз, Асенката и Пелето, когато бяхме деца, колко пъстърва сме хващали с ръце, под камъните на нашата река.

Пак по- мУткине дечИща, ни носеха дрипите, ворзани в анцуг и закачаха на кУкал ат вейка пастОрвите, дето ги фАтахме.
Вир по вир, кАмен по кАмен пазнавахме ей сая рЕка и пОдмалите с галемите  пастОрви знаехме.
А по- малките деца ни носеха дрехите, вързани в анцуг и закачаха на кука от клон, пъстървите, които хващахме.
Вир по вир, камък по камък познавахме тази река и дупките под камъните с големите пъстърви знаехме.

Пак е секИва млади мулета, как сме ги ьехали наголо, без самар, та ни се претрИваха газинките.
А ето такива млади мулета, ги яхахаме на голо, без седло, та ни се протриваха дупетата.

Ей сва е Абла АзмЕ на 97 гадини.В мендИльен ше носи дравца, зам да паддорже Оганьен, да ври мАнджичкана, дЕно е пристАвила на пЕчкана, зам да се зберОт и наедОт врит на вЕчерана.
Това е кака Азме ( кака е повече, като уважение, всички така я наричат, независимо от възрастта) на 97 години. В престилката носи дърва, да поддържа огъня, на който е сложила манджата, на печката, за да се съберат и нахранят всички вечерта.

КАта пот агА си дохОдам в мОйсо сЕло сам си в моЕт дженнЕт (рай). КатрОто не е дахОдал не са е сЕтил. НЕма по- ЕрбАп ат мене да рЕкам, че сам ат ГалЕма рЕка.
Всеки път, когато си отивам в моето село, съм си в моя РАЙ. Който не е идвал, няма как да го усети. Няма по горд от мене, да кажа, че съм от Голяма река, Пловдивци.

Текст: Емил Лободов