На майка ми

Мила моя майчице, знам, че си до мен и ме гледаш отнякъде. Затова пиша тази изповед за теб.
Преди месец се прибрахме от морето. Когато бяхме там с Емчо, отидохме до скалите на които сте били с татко, когато за първи път сте отишли заедно на море.
И там усетих, че трябва да хвърля венчалната ти халка в безбрежната морска шир.
Полети мила моя майчице, бъди свободна, волна душа и ако можеш сей любов на земята, както правеше приживе.
За мен предметите са нищо, без техния притежател.
Ти беше най- великата майка. Научи ме на много неща, които другите не виждат. Винаги беше зад мен, през всичките години на бурно детство и пубертет, до израстването ми, като жена и майка.

Не преставам да мисля за теб- обичам те!
Сънувам те, събуждам се и се смея или плача, но се радвам, че мога да те виждам и да контактувам с теб, без значение, че е в с сънищата.
Липсва ми гласа ти- да ти се обадя ей така, без нищо, само да те чуя!
Очаквам да те видя въпреки, че няма как и се задоволявам с целувка на снимката ти!
И все пак, така е устроен живота- щастлива съм с детето, мъжа си, с приятелите, нооо... ми липсва всеки миг с теб, всяка усмивка, всяко ухание, всяка прегръдка,  липсват ми очите ти!
Скъпа моя, единствена, незаменима, аз продължавам напред, но всеки ден, палейки свещичка, се връщам назад в спомените си за теб и никога, ама никога няма да те забравя!

Надявам се, че ще се видим един ден!